Докато пропеят първи петли,
                                 ти се отрече от мене.
                  Безсъница скита във мрака,
                                 космическо равнодушие дреме.
                  Тревожно беззвучие
                                 в мене напира,
                  не можах да заситя мъжки зеници.
                  Стихът , недописан, е бавно умиране,
                   а беше красив -
                                  око на птица.
                  Не дочака даже  втори петли,
                                   вдигна пръст за екзекуция.
                  Обесени висяха
                                   всичките думи,
                  г илотинно ослепяха немите звуци.
                  На Император ли си играеш, 
                                     зрелища,
                                     власт ли жадуваш?
                  Животът е личен
                                     като смъртта,
                                                като стих,
                                     като миг на сбогуване....
                   Не е нужно тук лицемерие,
                    нито душа в застинал  писък                 
                  Ще поемаш ли вече в свойта посока,                                          
                 или сребърниците си искаш?